Червената пустиня

Поводът за тази тема са трите филма на Антониони, които гледах тези дни – „Червената пустиня” (1964), „Фотоувеличение” (1966) и „Идентификация на жена” (1983), но най-вече поразяващото впечатление, което остави в мен „Червената пустиня”. Това е първият цветен филм на Антониони и своеобразен вододел в творчеството му. Темата за отчуждението, начинът на снимане и неповторимото присъствие на Моника Вити го превръщат в продължение на трилогията „Приключението” - „Нощта” – „Затъмнението”.
Чисто човешки е страхът от нашествието на индустриализацията, която превръща природата в мъртва пустиня, хората в лишени от чувствителност същества, а отношенията между тях в бунище на фалшиви страсти, където всяка искреност е осъдителна. Ужасяващ е не толкова фактът, че човек се чувства сам сред другите и с най-близкия си, колкото че дори да срещне сроден нему споделеността се оказва невъзможна. Човек все пак има избор – или да се самоубие, или да приеме, че проявата на човешкото в него е болест, а животът е всичко, което се случва извън него, т.е. да престане да бъде чувстващо същество.
Странно, но когато днес стане въпрос за Антониони, за темата за отчуждението във филмите му се говори като за моден каприз на времето. Вероятно обяснението е, че хората успешно са се излекували от болестта да бъдат човеци. Може би поради това за повечето зрители ранните му филми са скучни, нетърпимо протяжни. Та в тях нищо не се случва. Няма дори една свястна любовна сцена или поне популярен актьор, заради когото да се изтърпи подобен филм.
В първия си цветен филм Антониони е не само неповторим кинематографист, но и прекрасен художник. Камерата не просто запечатва образи, а ги създава. Цветовете не просто отразяват чувствата, а ги разкриват. И все пак той би бил само добър занаятчия, ако не бе най-вече човек. Не знам дали има друг режисьор, който в един филм е постигнал подобна сплав от майсторство, човечност и искреност.