Забриски пойнт

Не знам дали за самия Антониони „Фотоувеличение” е бил опит да бъде корено различен от всичко снимано до момента и доколко е бил доволен от него, въпреки бляскавия успех на филма. В „Забриски пойнт” аз по нов начин с радост откривам ненадминатия майстор на камерата, безкомпромисното и точно до детайл око на големия художник, екзистенциализма на човека Антониони, станали ми близки от ранните му творби.

Забриски пойнт е име на местност в Мъртвата долина. Антониони не би могъл да избере по-подходящо заглавие на филма си за Америка. Макар че работи с още четирима сценаристи удивително е колко точно човек, не живял в Америка, е успял да улови и предаде духа й. Нейния конформизъм, посредственост, просташко самодоволство, прагматизъм и инфантилизъм. Критиката и властите са бесни на Антониони и го обвиняват в анти-американизъм. Упреците са напълно погрешни и несправедливи. Просто до момента, а и след това, никой не е правил филм за Америка без каквато и да е следа от патетика, с трезвостта и реализма на дистанциран зрял наблюдател, но и със съчувствие като към невръстно дете, което вероятно ще си остане такова. Фрагментарността (отделни епизоди, връзката между които понякога е неясна) и многопластовостта на филма допълнително объркват и изнервят зрителя, свикнал всичко да е добре смляно и лесно за консумация. Но колкото и да е хулен и отричан филмът остава следа с новаторството си в кинематографията. Освен върху ученика на Антониони – Вим Вендерс, той оказва влияние върху Алън Паркър („Стената”), Кустурица („Аризонска мечта”)....

Фотоувеличение

Две години след „Червената пустиня”(1964) Антониони снима първия си английски филм „Фотоувеличение”(1966). Дали защото вече е обвързан с договор за работа с продуцента Карло Понти или в отговор на критиците, упрекващи го в прекалена интелектуалност и неразбираемост за широката публика, Антониони създава корено различен като стилистика филм. В него има всичко, което би донесло популярност: криминална загадка, щипка скандалност (първият английски филм, в който се показва голо женско тяло), поредица от популярни светски лица и всичко това сиропирано от музиката на Хърби Хенкок.
И успехът не закъснява. Критиката и зрителите са във възторг. Антониони най-после е техен. Маниерниченето и превзетостта на Дейвид Хемингс, слабата игра на Ванеса Редгрейв, самоцелното присъствие на множество висящи персонажи, блудкавият диалог са удостоени със „Златна палма”, номинации за „Оскар” за сценарий и режисура.
Единствено първата и последната сцена удържат филма в крехка цялост и отговарят донякъде на условността в повествованието на разказа на Хулио Кортасар „Лигите на дявола”, вдъхновил сценария . Човек, който е гледал предишните филми на Антониони изпада в недоумение: това негов филм ли е или не е? Май не е, а може и да е. Всичко е само привидно.

Червената пустиня

Поводът за тази тема са трите филма на Антониони, които гледах тези дни – „Червената пустиня” (1964), „Фотоувеличение” (1966) и „Идентификация на жена” (1983), но най-вече поразяващото впечатление, което остави в мен „Червената пустиня”. Това е първият цветен филм на Антониони и своеобразен вододел в творчеството му. Темата за отчуждението, начинът на снимане и неповторимото присъствие на Моника Вити го превръщат в продължение на трилогията „Приключението” - „Нощта” – „Затъмнението”.
Чисто човешки е страхът от нашествието на индустриализацията, която превръща природата в мъртва пустиня, хората в лишени от чувствителност същества, а отношенията между тях в бунище на фалшиви страсти, където всяка искреност е осъдителна. Ужасяващ е не толкова фактът, че човек се чувства сам сред другите и с най-близкия си, колкото че дори да срещне сроден нему споделеността се оказва невъзможна. Човек все пак има избор – или да се самоубие, или да приеме, че проявата на човешкото в него е болест, а животът е всичко, което се случва извън него, т.е. да престане да бъде чувстващо същество.
Странно, но когато днес стане въпрос за Антониони, за темата за отчуждението във филмите му се говори като за моден каприз на времето. Вероятно обяснението е, че хората успешно са се излекували от болестта да бъдат човеци. Може би поради това за повечето зрители ранните му филми са скучни, нетърпимо протяжни. Та в тях нищо не се случва. Няма дори една свястна любовна сцена или поне популярен актьор, заради когото да се изтърпи подобен филм.
В първия си цветен филм Антониони е не само неповторим кинематографист, но и прекрасен художник. Камерата не просто запечатва образи, а ги създава. Цветовете не просто отразяват чувствата, а ги разкриват. И все пак той би бил само добър занаятчия, ако не бе най-вече човек. Не знам дали има друг режисьор, който в един филм е постигнал подобна сплав от майсторство, човечност и искреност.